Понеделник, 15 Август - Сряда, 17 Август, 2005
София, България:

Да! Харесах София от момента, в който пристигнах. Въпреки, че не бях съвсем сигурен какво да очаквам (ъгловати здания, борш, Борисовци?), широките булеварди на града, старите барокови сгради и улиците застлани със златни павета бяха все неща, които оцених мигновено, докато богато украсените, златни куполи на ортодоксалните църкви, монолитните правителствени сгради от Съветската ера и не на последно място джамията Баня баши разкриха пред мен разнообразните елементи от културната история на града. Постепенно София привиква към посетителите, и въпреки, че те са все още относително малко, аз успях да открия доста хора говорещи поне малко английски. Езиковата бариера не беше в никакъв случай обезкуражаваща, а обичаите и начинът на живот бяха също така повече от познати; имаше изобилие от модерно облечени млади хора по улиците през нощта, които се държаха по същия начин, като своите връстници във всеки голям град в Европа или Северна Америка. Изобилието от еклектични кафенета и ресторанти ми предлагаше голям избор от ястия и временен подслон по време на честите следобедни валежи. Също така не срещнах нито един човек на име Борис.

Пристигнах в града в понеделник, след тричасово пътуване с автобус от Велико Търново. Пътуването през българските планини ме награди с образа на девствена природа, нашарена с малки стари селища, застроени почти изцяло с еднотипни бели вили с червени покриви. След това, като че ли от нищото, София се появи в далечината, високите й бизнес сгради се издигаха на силуета на планината Витоша, която се извисява директно над града, на височина 7,500 фута.

Тръгнах пеша от автобусната гара надолу по широкия, трилентов булевард Мария Луиза - главна улица в центъра на града. Минавайки покрай лющещите се жълти фасади и куполи на сгради от 19 век, аз прекосих Лъвов мост над Владайската река, и пробивайки си път през тълпи и трамваи, започнах да търся хотел. Спрях се на Хотел Ени, където самостоятелна стая с обща баня струваше малко над $20. Успях да взема последната свободна стая, чийто стени бяха оплескани с убити комари; може би това трябваше да ми послужи за предупреждение, но не би. Когато се опитах да си взема душ, установих, че водата е ледено студена.
Направих бърза разходка из центъра на града, но реших да изчакам до следващия ден за по-обстойно изследване и посещение на главните забележителности. Открих едно интригуващо заведение, където да вечерям, наречено "Дрийм Хаус". Интериорът бе изтънчено ориенталски, а най-удивителното бе изцяло вегетарианското меню. При други обстоятелства, може би щях да си тръгна, но реших да опитам. Горещата кисела супа и казеролите със сирене и яйце бяха превъзходни. Заедно с чудесната местна бира, сметката ми беше по-малко от $4.

На следващата сутрин (вторник) се събудих малко след 6 часа. Комарите нахлуваха през прозореца и жужаха в ушите ми през цялата нощ и аз непрекъснато се събуждах, опитвайки се да ги смачкам, но най-вече успях да смачкам собствената си физиономия. Реших да напусна Хотел Ени окончателно преди 12 часа, опаковах нещата си и излязох да проуча още малко районът, преди да се изнеса (реших да проверя, дали пък случайно топлата вода не тече сутрин, но изглежда, че тя отсъстваше напълно денонощно).

Движейки се по "Мария Луиза", минах покрай джамията Баня баши, след това продължих до ул. "Александровска", където завих на ляво. Пред мен се изправи гигантският бивш Партиен дом. На моравата отпред бяха наредени флаговете на различни държави, включително тези на Великобритания и Съединените Щати. Продължавайки напред, подминах бившият Царски дворец, сега приютяващ градският Етнографски музей. Минах покрай позлатените куполи на руската църква Св. Николай, направих няколко завоя и се озовах пред главната забележителност на София, гигантската катедрала Св. Александър Невски. Построена между 1892 и 1912, в подземията си тя съхранява много национални исторически находки датиращи от 5 век. Не отидох да ги разгледам, но влязох в самата църква и я разгледах. Входът беше безплатен и имаше съвсем малко посетители.

След това повървях до Софийският университет и около Градската градина, преди да се спра в голям ресторант, тип закусвалня, наречен  "Happy Bar and Grill." Стените бяха окачени с безброй американски плакати на филмова и музикална тематика. "Казабланка", "Убийци по рождение", Пинк Флойд, Бритни Спиърс и т.н. Менюто включваше няколко разновидности на закуски, които се различаваха общо взето, само в количеството на наденичките, беконът или яйцата в тях. В Ирландската закуска имаше повече бекон, отколкото наденички, докато в Германската имаше повече наденички, отколкото бекон и яйцата бяха на очи, а не бъркани. Не си спомням какво си поръчах, но цялото ястие имаше вкус на нещо сготвено в огромна буца свинска мас. Подозирам, че е било точно така. Също така подозирам, че във всяка закуска се съдържа месечната дажба от калории на сервитьорките в заведението, които най-вероятно биват уволнявани, в момента, в който надвишат 102 паунда.

Върнах се обратно в хотел Ени и се изнесох, след това се приютих на едно място наречено "Хостел Мостел". Това беше един от най-добрите хотели, на които съм попадал и най-добрият, в който съм отсядал до сега в Европа. Управляван от много приятелски настроено българско семейство, на около 30 годишна възраст, което очевидно безкрайно харесва работата си и се забавлява да домакинства на разнородните групи от (гръмогласни) млади чужденци, мястото вдъхва чувство на удобство и семеен уют. За 10 евро на вечер аз получих легло, личен сейф, неограничен интернет достъп, закуска на корем, която наистина беше добра (месо, сирене, яйца), и спагети за вечеря с бутилка бира, без да споменавам многото полезни съвети, които получих за града и страната. Платих стаята си, хвърлих нещата си на леглото и се насочих право към напълно функциониращият горещ душ.

Този следобед отидох в ЦУМ, още една масивна сграда, представляваща универсален магазин и отличаваща се с капитализъм, в неговият най-странен вид в източна Европа. Почти всеки магазин за дрехи предлагаше общо взето само "Адидас" и "Найк". Магазин на "Наутика" наблизо, за малко да ме хвърли в шок: очевидно марката "Наутика" трябва да е на голяма почит, тъй като цените бяха безумно високи. "Made in Honduras", гласяха етикетите на фланелките носещи логото на "Наутика". "120 лева" гласяха етикетите с цените (около $80). Разбира се, чувал съм достатъчно истории за руснаци готови да дадат нечовешки пари за чифт Levi's през 1980, но не смятам, че една фланелка на "Наутика" от 15-20 долара, правена в Хондурас, би могла да се продава толкова скъпо, където и да е по света. Може би трябва да се захвана с внос-износ търговия.

През целия следобед валя проливен дъжд и аз намерих убежище в един Ирландски пъб, хапвайки пикантни пилешки крилца, четейки и опитвайки се да осмисля играта на крикет, която се излъчваше без звук по телевизията (така и не успях). По уредбата звучаха "Най-големите хитове на Стинг" и аз внезапно бях поставен в шокиращата и неочаквана ситуация да слушам песента "Руснаци" от 1984, докато си хапвам пикантни крилца в ирландски пъб в България. Допускам, че би било по-добре да я чуя през 1991 или 1992, по време на краткото и твърде наивно-оптимистично обаяние на тогавашните световно-политически събития.

Исках да отида на еднодневна ексурзия и да видя Рилският манастир в сряда. Само че, лошото време ми промени намеренията и си останах вътре. Освен да ходя под дъжда и да чета в българският еквивалент на Старбъкс, едно място наречено "Онда" (евтино и изненадващо добро), аз поработих над тази статия и хапнах от чудесните ястия в един български ресторант наречен "При Яфата" (получил името си, защото неговият основател внасял пресни плодове и зеленчуци от град Яфа в контролираната от британците Палестина през 40те).
Докато бях там се заговорих с един българо-американец, на около 35 години, който беше на съседната маса. Той току-що се бил върнал в България след 22 години прекарани в Щатите. Там градил кариера на банкер в Морган Станли, но напуснал, за да отвори строителна фирма в България с брат си. Той изглеждаше едновременно оптимистичен и песимистичен: оптимистичен, защото страната се развива, а песимистичен защото почти цялото развитие и покупките на най-добрите земи са дело на чужденци (предимно англичани). Когато го попитах как се чувства в София след толкова дълго време, той сви рамене: "Трябваше да я видиш през 1980", каза ми той. "Тогава беше по-чиста, всичко работеше, сградите се поддържаха. Разбира се, беше комунизъм, но..." Той завърши с още едно свиване на рамене. 

Автор Джошуа
Август 17, 2005 06:30 PM